Усмивката, или умението да се зарадваме
Всички знаем, че е хубаво да се усмихваме „Усмивката е здраве“. Обърнете внимание по улиците дали ще срещнете весели и жизнерадостни хора.
Упорито потвърждаваме представата за себе си, че сме тъмни балкански субекти. Прикриваме усмивката си с ръка, готови сме да наругаем човека до нас в трамвая, ватманката псува наред, бързаме, изпреварваме неправилно, гонейки нещо много важно, за да спрем отново пред следващия светофар. Може би имаме трудности и не ни е лесно. Не смеем да се зарадваме истински и да се насладим на щастието си, защото я си спомнете поговорката „Много хубаво не е на хубаво“. С подобна нагласа вървим по улиците и не смеем да се усмихнем. Дори не си даваме сметка, че унинието би могло да утежни ситуацията и да ни отнеме силите за борба с неприятностите, които в повечето от случаите за нас изглеждат много по-страшни, отколкото са в действителност. Завистта, страхът, агресията скапват живота ни, предизвикват отчуждаване и самота.
Чувството за хумор е една много добра черта на характера, която всеки родител би искал детето му да притежава. Как да култивираме дух на оптимизъм и усмихнато отношение към живота, „здрава“ среда, в която децата ни могат да черпят сили и енергия?
Увлечени в стремежа за голямото щастие, не виждаме отделните мигове, които наистина биха ни направили щастливи. Не забелязваме усмивките на децата си, увличаме се в изискванията и очакванията си към тях.
Не случайно жизнерадостните хора по-леко се справят със сложните ситуации. Дори недоверчиви и затворени малки меланхолици, попаднали във весела и доброжелателна компания, успяват да „разцъфтят“ и да започнат по-често да се усмихват и да общуват. Много по-лесно ще се справим с детските страхове и капризи в процес на весела игра. Смеейки се, можем да се разделим не само с неприятното чувство, което ни е обхванало, но и да видим веселата част на ситуациите, в които неведнъж попадаме.
Много възрастни трудно приемат шеги по свой адрес, страхувайки се да не загубят авторитета си в очите на другите и да не се представят в лоша светлина. А други очакват от децата си самокритичност повече, отколкото те самите биха могли да понесат.
Чувството за хумор при децата не може да се появи изведнъж, то се развива така, както се формират уменията за естетически вкус, или умението да пишем и четем. Неведнъж сме търсили къде е смешното във вицовете, които нашите деца разказват. Те от своя страна също не биха могли да схванат хумора във вицовете, които ние си разказваме. Това е естествено, защото притежаваме различен жизнен опит и параметри, които определят мисленето и емоциите. За да се научим да общуваме с децата, е необходимо да търсим общ език с тях, теми за разговор и смях. В противен случай рискуваме да си говорим с тях директивно, информативно, с кратки „дежурни“ фрази и толкова.
Как това да се случва?
Фантазирайте заедно, децата обичат да го правят. Измисляйте небивалици и нека всеки да се редува, разказвайки своята идея. Въображението може да ви отведе много далеч, можете да летите по улиците с „леглолета“ на Пипи Дългото Чорапче или какво би се случило, ако имахте перка на гърба като Карлсон. Ако се опитате да се включите в този творчески процес преди сън в леглото, разхождайки се или пътувайки в колата, сами ще се убедите, че ще намерите над какво да се посмеете заедно.
Когато четете приказка, се постарайте да изигравате с гласа си отделните персонажи. Така детето ще се смее с отдавна познатите герои, но сега видени по различен начин.
Откажете се от заповедния тон. Постарайте се да погледнете с хумор на ситуацията. Или се опитайте да нарисувате с думи същата картина след години, когато пораснат и те самите имат свои деца, и как биха постъпили.
Не е добре да се смеем над недостатъците на децата, да ги обсъждаме с приятели в тяхно присъствие и да се шегуваме за тяхна сметка. Хубаво е да сме самокритични, но за децата е по-добре да ги хвалим и поощряваме, а не да понижаваме самооценката им с честите повтаряния на негативите. Приласкаването, гушкането дават сигурност и добра самооценка. Когато детето придобие увереност в себе си, само ще „узрее“ да се посмее на своите недостатъци. Децата много добре знаят своите слаби места, но не обичат възрастните постоянно да им ги подчертават.
Не е добре да се шегуваме с външността на детето, това би могло да го рани толкова силно, че то да запомни обидата за цял живот. Особено опасно е да се шегуваме над това, което е невъзможно или много трудно да се промени. Прическата, дрехите са поправими неща, но носът, формата на очите, ушите са неща, с които се налага да се живее. Повечето килограми, носенето на очила, шини също не бива да са повод за шега. Децата, на които се смеят у дома, няма да изпуснат случая да си вземат „реванш“, като го отиграят с някой по-слаб от тях, по-малкият брат или сестра, или дете в детската градина.
Докато все още детето е малко, не бива да потискаме неговата природна жизнерадост, присъща на всеки човек по рождение. Много е важно и ние да се усмихваме, да умеем да се радваме.
Публикувано в списание „Здравей“.